"Княжевският трамвай заобиколи с ухораздирателни скърцанета по релсите градинката на стария паметник на царя Освободителя и пак пое правата посока към югозапад. 

"В кръгозора – Витоша. Тя дига високо в небесата своя грамаден синкав гръб. Един път кацнал на нея, взорът ми дълго не може да се освободи от съзерцанието на тоя символ на величието, пълнотата и вечността. Стремителните скалисти урви, сивите сипеи, вапсаните в тъмножълт цвят гори по плещите й, дълбоките пазви на доловете, зъберите, глогините личат, открояват се с чудесна ясност под тихите лъчи на есенното слънце, плувнало сред подвижни архипелази вълнисти облаци, с посребрени краища.”

"Нося това градче в тайника на душата си като талисман. Или неосъзнат атавизъм? Може би то е моят психически стожер, личен мит. Скътвам в куфара си неговия образ и го вземам със себе си: в Париж,  в Женева,  в  Рим,  в Брюксел, в Делфи и къде ли не по света...

Откъдето и да погледнеш към Търново, все ще попаднеш на неповторими гледки.
Едно от най-добрите описания е на американския журналист Феликс Дж. Кох в негова статия за "Нешънъл джиографик":  „Нито Неапол по залез, нито заливът Джорджън бей, нито Боке ди Катаро могат да оставят толкова трайно впечатление.